Всичко започна в един мързелив съботен следобед на плажа. Бяхме единствените хора, защото е средата на октомври и вятърът беше силен, а морето бурно. Трудно убедих Малена да отидем на плажа. Твърдеше, че не обича морето, била свикнала да се къпе в басейн. Наистина това лято отиде един единствен път до морето и то защото имахме гости от София, които трябваше да заведем. 🙂 Аз също не обичам плажа в “сезон”. Имах нужда да бездействам няколко часа, след тежка работна седмица. Без никаква предварителна подготовка се озовахме на плажа.
Малена си събираше миди и рапани, а аз се излежавах. Забелязах, че вятъра и шумът на разбиващите се в брега вълни направо кънти във въздуха. Тихите игри продължиха кратко.
Какво по-хубаво, от това да бягаш бос по плажа и да се гониш с вятъра, да крещиш и никой да не ти се кара!Само след 2 минути, емоцията й ескалира и вече бягаше не по пясъка, а се надбягваше с вълните. Смееше се, викаше…и аз с нея! Такава емоция виждах изписана на лицето й, че сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение. Сякаш се сляхме в едно!
О-о-о-оооо! Каква вълна!
Е, и морето я хареса, реши да се пошегува с нея и нежно да я облее с вода!
Забравих, че водата е солена! 🙂
Мокра, щастлива и любима моя, М.!
П.П.
Не обичала морето?!…
Мисля, че го обожава!
🙂
няма коментари